Да си „инфлуенсър“- то не е шега

Напоследък навсякъде чувам думата „инфлуенсър“. И тя, като всички, пръкнали се от нищото, чуждици, се извисява гордо в българския език. Инфлуенсър означава човек, който „чрез своята популярност, знания и опит в индустрията или присъствието си в социалните медии може да окаже влияние върху действията на купувача/потребителя“. В това, само по себе си, няма нищо лошо. Някой произвежда и иска продуктът му да се продава. За да се продава, трябва да го популяризира. Чрез известните хора. А кои са известните хора, кои са инфлуенсърите на България?

ЕСЕ. Да живее държавата на есетата.

Цялата държава се възмущава как под публикация на известна телевизия, гласяща „Напиши есе и спечели къща за 23747298374 милиона“, стотици българи написали „есе“. Есе. Най-оборотната дума в последните дни, чак „българският хайлайф“ взе да слага хаштагове с „есе“ под публикациите си. Забавата е голяма! Иронията на “интелигенцията” също.

Есе. Вероятно едва 1 от 10 българи знае как се пише есе. Есе. Едва 1 на 20 българи може да даде определение за това каква литературна форма е есето. Есе. Всеки втори българин е безумно неграмотен. Не може и да става дума да напише есе. Есе. Бареков е евродепутат, а говори на английски в инфинитив. Есе. Получавам покани за работа от менЪЖери в Линкдин с правописни грешки. Есе. Направо ми иде да си скъсам всичките дипломи и да замина в Занзибар. Есе. Един софийски пичлигар слиза от лъскавото си Порше в Студентски град и написва на снега върху стъклото на един стар бус „Есе“. Изплюва се мощно на паважа и влиза в известен клуб със запотени стъкла, любимото място на грипните бацили. Полуголи мадами от вида “клонираните атакуват” си пият кафето и не се интересуват от грипа. Есе, есе, есе. Е*ати есето е тази държава.

Този месец платих сума пари да си оправя колата. Превърнах се в истинско пресаташе на тенекиджиите, които ти одират гърба за „Добър ден“. Купих си по-стара първа кола, та да се науча да шофирам и поне да не ме е яд, ако я ожуля някъде. То обаче какво стана – аз взех, че се научих бързо, жулнах я леко само веднъж, но за сметка на това ламарината ми изяжда половината заплата. Купих я от един хасковлия. Съгражданин. „Не мога да сваля и стотинка, колата е в перфектно състояние“. Това перфектно състояние ми изсмука 3 бона отгоре. Правя си сметка как този месец ще изкарам до заплата, но все пак си викам: „Нищо де, ръка, която дава, получава“. Но защо така не обичам лъжците, нечестните хора, интересчиите. Сигурно и този, от когото купих колата, е написал „есе“ под публикацията за онази къща.

Защо ли ми е и хубава кола? Ето така изглежда улицата, на която е разположена китната ни кооперацийка в Студенски град в София.

Написах няколко сигнала до общината, хвърлиха ми няколко лъжи. Интересното е, че останалата част от улицата бе асфалтирана от частни фирми, които построиха нови кооперации. Как иначе ще продадат двустайна кутия от гипсокартон без тераса за поне 150 хиляди лева. Трябва поне да турнат асфалт за нанасящата се провинциална бохема. Нашата 1/10 част от улицата няма да се алфалтира. Тук няма да идват на посещение европейски лидери, нито ще има събития за „Европейска столица на културата“. Тук нищо не се случва. Пред входа си гледаме котката Боби, на която сковахме къща. Имаме си дупки и мръсотия. Какво друго му трябва на човек в 21-ви век?

По тази пътечка се връщам с пакетче супа от магазина. Имам нужда от ударна доза мононатриев глутамат. И мен нещо ме хвана настинката. Стъпвам в калта и се ядосвам. Позитивизмът ми понякога става на пух и прах. От витрината на едно кафе млади девойки хапват суши, а на едната и пада ориз от устата. Пафкат си електронните цигари, цъкат си на телефоните и пей сърце.

Чудно слънчице едва пробива между облаците. Есе, есе, есе… Да живее държавата на есетата!

Вазов в Чепеларе (из съвременните български случки „Дай една цаца с бира“)

Точно в този ден, миналата седмица, пътувахме за Чепеларе. Навръх Деня на Независимостта баща ми щеше да играе „Епопея на забравените“ в балканското градче. Тръгнахме с буса на театъра. Минахме през невиждани местенца. Високи канари, тесни пътчета, поточета, мостове… Но да не правя този разказ сладникав. В Асеновград спряхме за суджуци. Прословутите суджуци на Асеновград. Татко и друг път ми е носил като е ходил на представления. Вкусът на истинско е неописуем. 

Защо пък ми е Йовков? Нали съм „кралицата на Ексела“ (из размисли за съвременните български величия)

Вчера чакам асансьора, за да си вляза в офиса. Разминавам се със стадо девойки, едната от които крещи: „К’во бееее, мен мечтата ми е да стана кралица на Ексела. Тогава няма да има друга като мен“. Замислих се. Какво ли е голямата ти мечта в живота да бъде да станеш кралица на Ексела. Да правиш таблички и да ти казват „Браво. Велика си“. Но, както се казва в Хамлет: „Мечти високи, почини с размах, на нейде кривват и така си гаснат“.

За простичките неща и изгубения смисъл

От много време не съм писала. Да ти липсва муза е знак, че нещо не е наред. Знак, че трябва отново да потърсиш себе си. Но тази вечер ми се прииска да разкажа една кратка история.

Рутината в ежедневието ти неизменно те тласка към някое бягство. Първото от тях беше в Кипър. Моята малка история.

„Най-тъжното нещо в живота е пропиленият талант“

Най-любимият ми филм за всички времена се казва „История от Бронкс“. Това е режисьорският дебют на Робърт Де Ниро и смея да твърдя, че е един от най-истинските филми, правени в американското кино. Ако не сте го гледали, задължително го направете. В една част от филма е произнесена великата реплика: „Най-тъжното нещо в живота е пропиленият талант“. Често си напомням това. Напомнят ми го и в хасковски сайт.

Животът ми е поп-фолк

Преди няколко месеца взех решение – да се отдръпна от социалните мрежи. Е, продължавам да присъствам, но без да бъда активна 24/7. Това бе мой личен експеримент – исках да разбера какво ще стане, ако куцо, кьораво и сакато не знаеше къде съм, как се чувствам, с какво се храня, какво ме радва. Познайте какъв беше резултатът.

Да работим това, което искаме или да оцеляваме?

Днес се разхождах в Студентски град и попаднах на билборд на известна верига магазини за хранителни стоки. На него се промотира възможността за работа като продавач-консултант със стартова заплата над 1200 лева. Не мога да не се замисля над дилемата на младите хора в България – да правим това, което искаме или да оцеляваме?

Защото докато има живот, има надежда

Всеки си спомня част от детството си. Родителите ни винаги ни учат, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи, че най-доброто предстои. А замисляли ли сте се дали това наистина е така?

Черно море и българското възмущение

Тази година реших да отида на българското черноморие. Това не бе продиктувано от неистово желание да се срещна с натуралната българщина, а от факта, че баща ми и трупата на хасковския театър взеха участие във фестивала „Арт поток“ в Царево с двете страхотни представления на Елин Рахнев – „Ако Роналдо беше Чехов“ и „Дубльори“.