Защото докато има живот, има надежда

Всеки си спомня част от детството си. Родителите ни винаги ни учат, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи, че най-доброто предстои. А замисляли ли сте се дали това наистина е така?

Младите хора притежават склонността да живеят ден за ден. Потопени сме в щастливото си безгрижие, кроейки гръмки планове за бъдещето си. На 15 години си мислех, че на 26 ще имам шеметна кариера и че може би вече ще съм майка. Впусках се в проекти и предизвикателства, полагайки неимоверни усилия, за да си гарантирам бъдещето, за което съм мечтала. Не мога да се оплача. Преминах през ситуации, които са били невъзможни за много хора.

Но в един момент университетът свършва. Трескаво събираш куфарите с багаж от общежитието. Загасяш лампата в банята и си мислиш, че този период никога повече няма да се повтори. Влачиш тежките куфари по коридора и се чудиш дали допи бутилката с вино в хладилника. Това бе последната бутилка от студентските ти години, в тази стая, в този град, в тази страна. От този етап от живота ти. Хващаш самолета и се прибираш в родната си страна. Малко ти е носталгично и все пак си зареден с енергия, че вече е време да покажеш на света кой си и на какво си способен.

Но знаете ли – животът не винаги е такъв, какъвто сме си го представяли.Влизаш в смазващата машина на работата от 9 до 18 часа, в която трябва да си спретнато облечен и да вършиш задачите си по часовник. Прибираш се в 19 часа и жадуваш да се излегнеш на мекия диван, за да гледаш някой сериал или риалити. Притежаваш само няколко часа, в които да отделиш време за себе си. Осъзнах, че сигурно остарявам в мига, в който се хванах да следя турски сериал. Нещата наистина загрубяха. Живееш за следващия уикенд, в който ще можеш да спиш с 1 час повече и ще имаш време да пуснеш пералня и да си изчистиш пода на квартирата.

Вървя и гледам хората по улиците и си мисля как всеки има своята съдба. Как всеки мечтае един ден животът му да е по-добър. Гледам кървавия залез, вървейки по прашните релси на Графа. Разбрах, че очакванията не се припокриват с реалността и че за да вървиш напред не е важно само дали си добър или колко усилия полагаш. Спомням си любимите си думи от Еклисиаст (9:11): „Па се обърнах и видях под слънцето, че не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри – победа, нито на мъдри – хляб, нито на разумни – богатство, нито на изкусни – благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях“.

Често си мисля за всичките си приятели. За университета. За пътите, в които се ядосвахме, че не сме изкарали отлична оценка. За нещата, които си обещавахме. За мечтите ни. За безгрижните ни години. Мисля и за себе си. За амбициите си. За безсънните си нощи. Всичко това имаше ли значение? Но животът продължава. Защото докато има живот, има надежда.