От много време не съм писала. Да ти липсва муза е знак, че нещо не е наред. Знак, че трябва отново да потърсиш себе си. Но тази вечер ми се прииска да разкажа една кратка история.
Рутината в ежедневието ти неизменно те тласка към някое бягство. Първото от тях беше в Кипър. Моята малка история.
Върнахме се сякаш отдавна, но споменът за острова така ярко отеква в съзнанието ти. За първи път от много време захвърлих телефона си. Нахлузвах бански, взимах си по 2 евро за вода и тръгвах в търсене на забравени плажове. Морето има способността да изпива от човек и най-черните му мисли. От толкова време насам не бях се наслаждавала на мига, тук и сега.
Потапяш се в кристалната вода, а слънцето окъпва лицето ти. Потапяш се още по-дълбоко и чуваш само биенето на собственото си сърце. Нищо друго. И в такива моменти разбираш истинската същност на това, че нищо друго не ти е необходимо. Вечер се събирах с хората, които обичам. Обземаше ме едно приятно чувство на сигурност, чувство, че си обичан, че имаш всичко.
Тръгнах си от Кипър щастлива. Някак простичко щастлива. След тези няколко дни на острова на Афродита си обещах няколко неща. Започнах да ги изпълнявам.
Едно от тях беше да отделям повече време за себе си. Затова и се запътих към Банско. Често в разговор можете да чуете критики за това местенце. Хората имат невероятната способност да говорят много, а от нищо да не разбират. Хората могат да виждат едно, а ти – нещо съвсем друго. Аз виждам едно място, сгушено в планината, което има сантиментална стойност за мен. То отново ме връща към онези приятни, гъделичкащи душата спомени, когато бях студентка и чаках с нетърпение 8-ми декември. Дори когато бях в Италия и беше 8-ми декември, си наливах чаша вино, и малко аматьорски медитирах. Съзнанието ми ме връщаше към наснежените тесни улички, към старите павета, към оживените кръчми, в които примръзнали пием вино, но нямаме грижи и сме щастливи. Към мистичната планина вечер, която крие толкова тайни.
Сега бе лято, но тези картини все са си там. В дворчето на църквата дадохме път на възрастна жена от града. Като я погледна си мисля как ли живеят хората по тези местенца. Имам чувство, че там времето е спряло. На тръгване се отбихме в музея на Никола Вапцаров. По стените четох негови стихове, видях и онова дребно тефтерче, в което е писана голяма поезия. Приятелят ми подари негова стихосбирка, макар че като се замисля имам почти всичките и издания. В колата четох любимите си стихотворения, ронейки крокодилски сълзи. Мислех си как хората може би ще намерят това за жалко. Но те си имат други свиши приоритети, а и как да им обясня, че тая поезия тече по вените ми като електричество, че с нея „все пак ще чувствам приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда…“
Но какво ли искам да кажа с тези сантиментални и малко тъжни пейзажи? Човек се нуждае от много малко. И както татко казваше: „Никога няма да правиш нещо, което не те прави щастлива“. Правете това, което кара душата ви да грее. Не се заробвайте с неща, от които не чувствате удовлетворение. Кратките пътувания навътре в душата те карат да прозреш своята истина.
Поемете си въздух. Захвърлете всичко настрани. Не слушайте неприятните и глуповати хора около вас. Направете това, което има смисъл. За вас. И никой друг. А кой ще ви разбере… има ли значение всъщност?
Защото… „какъв ти тук ужас, той пеел човека, това е прекрасно, нали?“…
CONTRA 
Вашият коментар