Точно в този ден, миналата седмица, пътувахме за Чепеларе. Навръх Деня на Независимостта баща ми щеше да играе „Епопея на забравените“ в балканското градче. Тръгнахме с буса на театъра. Минахме през невиждани местенца. Високи канари, тесни пътчета, поточета, мостове… Но да не правя този разказ сладникав. В Асеновград спряхме за суджуци. Прословутите суджуци на Асеновград. Татко и друг път ми е носил като е ходил на представления. Вкусът на истинско е неописуем.
Пристигнахме в Чепеларе след около час лъкатушене по тесни пътчета. Градчето ми се стори толкова отделено от всекидневната хорска суета. Намира се на голяма височина и е обградено от планини. Цялата тази красота е стъпаловидна, за да се потопиш в атмосферата напълно. Ех, живопис да искаш! По главната уличка кипи живот. Малко е, а си има всичко. Спускаме се към мъж и жена, които продават скара и пилета на жар. Изяждам 2 кебапчета с 2 филии и 5 люти чушки и доволна се заговарям с хората на съседната маса за това колко вкусно може да бъде нещо, което струва по-малко от 2 лева. Сбогуваме се и тръгваме из града.
На мостчето, над тихата рекичка, виждаме табела – Мандра, 100 метра. Не знам дали ме познавате, но никога не съм била от хората, които робуват на парцали, сувенири и други подобни изкуственяци. Пътувам ли – обичам да си угаждам. С какво? Домашни и местни вкусотии, истинско вино. Такива, простички неща. Качваме се на баира, където гледката е пленителна. Старо, малко куче ни лае с все сила, но потреперва като минаваме покрай него. Старо е. Но знаете ли, животът продължава до последния миг.
От мандрата набързо купуваме овчи специалитети. Слагаме край на чревоугодничеството и тръгваме обратно към града. Представлението скоро ще започне. „Епопея на забравените“. От Иван Вазов. Съхранила в себе си духа на времето. Толкова непретенциозна, колкото велика.
Настава време. Публиката отпред притихва. И аз се вълнувам. Започват.
Буквално под сцената на площада има заведение. Ще седна тук, казвам си аз. Да изпия една вода. Виждам, че е пълно. Мисля си как ще мога да гледам на спокойствие и оттук.
Баща ми започва с Паисий. На масата до мен започват с цацата. Две рошави жени с дебеловратите си мъже и опулените им деца се въвличат в разгорещен разговор. Мъжа лочи бира и яде хапки. Сумти шумно. Ръмжа лекичко и вбесено, но кой ли ще ме чуе.
Баща ми продължава с Левски. Жените спорят коя била по-добрата преса за коса и кое разхлабително им влияело по-добре за отслабване. Чудя се дали ме побиват любимите тръпки, когато татко изрича: „манастирът тесен за моята душа е…“ или просто се чудя в коя държава съм попаднала.
Представлението продължава. На Бенковски пристига детето им. Муфти цаца, хвърляйки главите на рибата върху масата, и приплясква с мазни пръсти, докато говори на висок глас. Разбрах, че няма да го бъде и се преместих на друго място.
Идва моментът, в който Ивана, актрисата, с която татко си партнира, запява „Къде си вярна ти любов народна“. В този час пристига група индивиди, от типа на „аз не слушам чалга и съм над нещата“. Явно бяха рокери. Съдя по облеклата. Бяха си сложили тениски с герба на България и надпис „България на три морета“. Междувременно, жените им донесоха по няколко кена бира. Едната започва да крещи в истеричен смях, а другите двама, с гръб към представлението, започват да се оригат и да се смеят още по-шумно.
В този момент, озвучителят, който е от най-спокойните хора, които познавам, избухва срещу майка, която влачи детето си по земята зад сцената. Чуват се крясъци и рев, които заглушават дори озвучаването на представлението.
Епопеята завърши по зашеметяващ начин. Няма да забравя щастието в очите на едно болно дете в публиката, което сияеше от това, което е чуло. Минаваме да си купим по един клин и пататник. На заведението, от което ги взимаме е поставена плоча: „На това място се е помещавал щаба на Капитан Петко Войвода. След Берлинския конгрес той е водил смела и енергична борба за свободата на Родопа и Тракия от турско робство.“
Качваме се в буса и превкусваме от топлия клин. Чудя се нужна ли им е на българите „Епопея на забравените“. Ако не можеш да не хрупаш цаца за една минута, докато звучи великото слово на Иван Вазов, ако не знаеш, че не трябва да заставаш с гръб към артиста, ако носиш тениска, че обичаш България, а си невъзпитан и фалшив, и всъщност обичаш само кюфтетата на България, но не и самата нея. Ако, ако, ако…
Потъваме с буса в нощта. Запаметявам гледките на Чепеларе в съзнанието си. И в мен надеждата все пак не умира. Че някой ден още ще се обича Вазов. Че някой ден България ще има по-добро бъдеще. С други хора. В друго време.
CONTRA 
Вашият коментар