Вчера чакам асансьора, за да си вляза в офиса. Разминавам се със стадо девойки, едната от които крещи: „К’во бееее, мен мечтата ми е да стана кралица на Ексела. Тогава няма да има друга като мен“. Замислих се. Какво ли е голямата ти мечта в живота да бъде да станеш кралица на Ексела. Да правиш таблички и да ти казват „Браво. Велика си“. Но, както се казва в Хамлет: „Мечти високи, почини с размах, на нейде кривват и така си гаснат“.
Винаги, когато започне „Вип брадър“, фейсбукът ми гръмва от подигравки или възмущения, предимно за плеймейтки и техния капацитет на вместимост в мозъка. Аз все си мисля, че тези момичета нямат други претенции освен да са плейметки, затова не ги съдя. Трябва да има всякакви хора.
Никой обаче не коментира една по-притеснителна тенденция в страната. Вчерашния епизод, който изгледах, беше показателен. Константин Трендафилов, a.k.a. Папи Ханс, не знае кой е Сали Яшар. Може би е чувал кой е Йордан Йовков, но не е чел „Песента на колелетата“. Може да е чел друго. Може и нищо да не е чел. Папи Ханс, освен да прави кекс, е поет. Книгата му със сходно име на „За кого се сещаш, когато се сещаш, че се сещаш“ беше бестселър. Всяка втора българска интелектуалка беше снимала нежните си бедра, подложили под въпросната книжка. Издаде и роман. И двете му книги бяха в топ на най-продаваните. И още са. Нямам нищо против момчето. Дори му казвам „Браво“ за това, че е уцелил правилната ниша – стихове за любимата ми прослойка от жените и разтоварващи песни за масовия потребител. Щом и аз по едно време си припявах „кекс, кекс, кекс“ значи работата е сериозна.
Друга ми е мисълта обаче. Той отваря темата за авторитетите в България. За имиджа. За това в каква светлина се представяш пред другите. Ти си олицетворение на съвременната българска поезия, независимо коя е таргет групата. Поправете ме, ако греша. Но си нямаш никаква идея от Йовков. И защо ли да си имаш всъщност.
Тук не става въпрос само за фигурите, влезли в Биг Брадър. Наблюдавам този феномен в българското общество почти навсякъде. Безкрайно самочувствие. Псевдо-интелект. Псевдо-възпитание. Псевдо-обноски. Вменяване на другите колко си велик. Хората имат навика да вярват. А ти всъщност си просто един въздух под налягане. Пук. И толкова. Тези хора не осъзнават, че животът е кръговрат. Че „пук“ е на една ръка разстояние.
Величието в България е много относително понятие. То се разпростира от девойката, която мечтае да е „кралица на Ексела“ до топ 10 на най-продаваните български поети. То стига до редицата ми приятели, които имат страхотно образование и опит, а са се хванали на работица с надменни колеги и шефове, които не заслужават дори да им дишат въздуха. То се разпростира към всеки псевдо-авторитет като синьора Маринела и Ветко Арабаджиеви. Пример за съвременно успяло семейство. Бленувана дискотека и ресторант за редица прослойки. Стига до шефа на известна пивоварна, чиито вина, траминер и мускат, реколта 2017, имат един и същ вкус и аромат. От вино разбирам. Разбирам и от еднакви ароматизатори и стабилизатори.
Величието стига дотам, че можеш да убиеш на пешеходна пътека и да избягаш. Както пише великият поет Вапцаров: „Измил се, на черква отишъл подире и… после му станало леко.“ Велики са и онези некадърници, които излизат пред медиите и говорят как в Студентски град базата била „добра – прилична“. Велик е онзи, който говори в сутрешния блок как видиш ли пътят за Своге си бил чудесничко направен. Вината, разбира се, е изцяло на шофьора. Но учудва ли ви това? Той просто не е от великите.
Но стига съм дълбала. Учете го Ексела. Иначе няма да се вредите в страната на великите.
CONTRA 
Вашият коментар