Цялата държава се възмущава как под публикация на известна телевизия, гласяща „Напиши есе и спечели къща за 23747298374 милиона“, стотици българи написали „есе“. Есе. Най-оборотната дума в последните дни, чак „българският хайлайф“ взе да слага хаштагове с „есе“ под публикациите си. Забавата е голяма! Иронията на “интелигенцията” също.
Есе. Вероятно едва 1 от 10 българи знае как се пише есе. Есе. Едва 1 на 20 българи може да даде определение за това каква литературна форма е есето. Есе. Всеки втори българин е безумно неграмотен. Не може и да става дума да напише есе. Есе. Бареков е евродепутат, а говори на английски в инфинитив. Есе. Получавам покани за работа от менЪЖери в Линкдин с правописни грешки. Есе. Направо ми иде да си скъсам всичките дипломи и да замина в Занзибар. Есе. Един софийски пичлигар слиза от лъскавото си Порше в Студентски град и написва на снега върху стъклото на един стар бус „Есе“. Изплюва се мощно на паважа и влиза в известен клуб със запотени стъкла, любимото място на грипните бацили. Полуголи мадами от вида “клонираните атакуват” си пият кафето и не се интересуват от грипа. Есе, есе, есе. Е*ати есето е тази държава.
Този месец платих сума пари да си оправя колата. Превърнах се в истинско пресаташе на тенекиджиите, които ти одират гърба за „Добър ден“. Купих си по-стара първа кола, та да се науча да шофирам и поне да не ме е яд, ако я ожуля някъде. То обаче какво стана – аз взех, че се научих бързо, жулнах я леко само веднъж, но за сметка на това ламарината ми изяжда половината заплата. Купих я от един хасковлия. Съгражданин. „Не мога да сваля и стотинка, колата е в перфектно състояние“. Това перфектно състояние ми изсмука 3 бона отгоре. Правя си сметка как този месец ще изкарам до заплата, но все пак си викам: „Нищо де, ръка, която дава, получава“. Но защо така не обичам лъжците, нечестните хора, интересчиите. Сигурно и този, от когото купих колата, е написал „есе“ под публикацията за онази къща.
Защо ли ми е и хубава кола? Ето така изглежда улицата, на която е разположена китната ни кооперацийка в Студенски град в София.
Написах няколко сигнала до общината, хвърлиха ми няколко лъжи. Интересното е, че останалата част от улицата бе асфалтирана от частни фирми, които построиха нови кооперации. Как иначе ще продадат двустайна кутия от гипсокартон без тераса за поне 150 хиляди лева. Трябва поне да турнат асфалт за нанасящата се провинциална бохема. Нашата 1/10 част от улицата няма да се алфалтира. Тук няма да идват на посещение европейски лидери, нито ще има събития за „Европейска столица на културата“. Тук нищо не се случва. Пред входа си гледаме котката Боби, на която сковахме къща. Имаме си дупки и мръсотия. Какво друго му трябва на човек в 21-ви век?
По тази пътечка се връщам с пакетче супа от магазина. Имам нужда от ударна доза мононатриев глутамат. И мен нещо ме хвана настинката. Стъпвам в калта и се ядосвам. Позитивизмът ми понякога става на пух и прах. От витрината на едно кафе млади девойки хапват суши, а на едната и пада ориз от устата. Пафкат си електронните цигари, цъкат си на телефоните и пей сърце.
Чудно слънчице едва пробива между облаците. Есе, есе, есе… Да живее държавата на есетата!
CONTRA 
Вашият коментар