Тази година реших да отида на българското черноморие. Това не бе продиктувано от неистово желание да се срещна с натуралната българщина, а от факта, че баща ми и трупата на хасковския театър взеха участие във фестивала „Арт поток“ в Царево с двете страхотни представления на Елин Рахнев – „Ако Роналдо беше Чехов“ и „Дубльори“.
Пристигнахме с буса на театъра сред побеснели шофьори, бързащи да стигнат с 5 минути по-рано по пътища, които не са магистрали. Царево не се е променило много от последния път, в който бях там. Променило се е за последните 20 години. Звучи стряскащо, но целият ми съзнателен летен живот премина в това градче, защото майка ми беше резервирана да пее в по две заведения на вечер. Царево прави туризъм. Но главната е цялата в дупки. Заведенията предлагат скъпа и некачествена храна, от която можеш да станеш рекламно лице на „Лопедиум“. Останали са 2-3 свестни кръчми, които си избрахме да посещаваме. Чудесно е, че поне са направили алея, която да свързва стария град Василико с новата част. С европейски пари, видиш ли.
Ходихме на по няколко различни плажа на ден. Щастлива съм, че Корал е успял да се запази непокътнат, така както си го спомням от своето детство. Арапя, Нестинарка, Оазис и сие са се превърнали в емблематични примери за българското концесионерство, къмпингуване и мутрагенство. Очакват те или железобетонни постройки, носещи екзотично име, задължително включващо „resort“ или „beach“, за да звучи по-авторитетно и да имаш оправдание да взимаш 300 лева на нощувка. Или къмпинг, в който палатките и кемперите са едно върху друго, за да вземеш повече такси.
Наложи ми се да си тръгна ден по-рано от морето. От София трябваше да хвана влака за Перник. Още на първата спирка ни спряха. Циганите от Факултета били блокирали влака, идващ от Благоевград и не можехме да тръгнем. Запалили и огън по релсите. Очаквах някоя медия да отрази случая, но си останах само с надеждата. След час и половина чакане извикахме наш познат от Перник да ни вземе с кола. Влакът още не беше тръгнал. Почудих се дали в друга цивилизована държава 20 циганина биха могли да спрат влак на държавните железници. Изплува ми спомена за протестиращите в моя факултет в Болоня, петте шамара от жандармерията и края на очакванията на няколко „ранобудни“ студенти.
На връщане от Перник реших да дам шанс на БДЖ. На касата дамата ми каза, че билетът бил 2,80 лв вместо 2,30 лв, защото влакът бил международен. Качих се в купе без никаква климатизация, миришещо на нещо между урина и потни крака. Разминах се с няколко пияни пътници. Почудих се как ли няма да са пияни.
Цялата лятна картина изглежда така вълнуваща. Прибирам се в родното Хасково, разсъждавайки върху неволите на родината. Градусите са над 35, а спасението е изнемогващият ми климатик. Народът се вълнува от босите крака на президента Радев и видеото на дъщерята на Орхан Мурад. А аз се чудя кога ще започнем да се вълнуваме от истински важните проблеми на държавата, която умишлено унищожаваме със собствените си задружни усилия.
Виждала съм президенти, които карат велосипед, возят се в метро, вървят пеша, ядат кроасан или са окапани. Това не ги прави по-лоши хора. PR трябва да бъдат действията. Съдете по делата. Спомням си и как Орхан Мурад живя с първата си жена повече от 10 години. Тя стоеше до него, галейки косите му, вричайки се в любов и прибирайки парите от участията му в онези далечни времена. Една лятна утрин, подобна на днешните, използвайки факта, че е незрящ, си събрала багажа и ограбила всичките му пари до последния цент. Да са живи и здрави хората, да си пеят каквото искат. Ваш е изборът дали ще ги гледате и слушате, и как ще възпитавате децата си. Възмущението не е помогнало на никого.
Наздраве за лятото. Толкова още български вълнения предстоят.
CONTRA 
Вашият коментар