Животът ми е поп-фолк

Преди няколко месеца взех решение – да се отдръпна от социалните мрежи. Е, продължавам да присъствам, но без да бъда активна 24/7. Това бе мой личен експеримент – исках да разбера какво ще стане, ако куцо, кьораво и сакато не знаеше къде съм, как се чувствам, с какво се храня, какво ме радва. Познайте какъв беше резултатът.

В дните, в които решавах да публикувам нещо, получавах все по-малко харесвания. Редките ми публикации хващаха прах. Постепенно хората, които ме търсеха, намаляха драстично. Останаха само онези, които истински се интересуваха от мен. Те си намираха начин да ме открият. Бях приложила ситото на познанствата в социалните мрежи.

Мисля си, че нещата, които си струват да бъдат споделени, трябва да бъдат смислени и стойностни. Не че и аз не съм изпадала в лустрото на манията по Инстаграм, но сякаш бързо се опомних. Какво наблюдавам сега? Един отчаян стремеж да изложиш живота си на показ само за да си обект на възхищение. Виждам момичета, които си качват по 16 истории на ден. История как забождаш вилицата в десерта, още една история каква е вътрешността на десерта ( с отбелязване, за който не е разбрал), 5 истории как си даваш наздраве, още една история как отпиваш от чашата (след 5-те пъти наздраве), история как неистово се забавляваш… На някои от тези клипчета обаче отстрани виждам как останалите в компанията също са се вкопчили в телефоните. Вероятно и те качват история в същия момент. На нея сигурно скачат под ритъма на клубната музика и крещят колко се забавляват. За секунда или две, докато камерата работи.

Жадно броим гледанията в очакване на  одобрение от 200 човека, които няма и да си спомнят какво са видяли след точно 4 секунди. Най-много 5.

Жените отиват на екскурзии с 35 тоалета, изчислени точно за 35-те истории, които ще качат в Инстаграм. Вече трудно правиш разлика между всичко, което си видял – жените са еднакви, безвкусно безинтересни, с едни и същи маниери, прически и дори начин на начертаване на устните. Мъжете също очакват гледането на някоя жена, без да осъзнават, че онази, за която копнеят, в същия момент е одобрила още 10 като него.

Но да не изпадам в такива подробности.

Екскурзията до Париж вече не е това, което беше. Не отиваме в Лувъра, за да се насладим на майсторите на четката. Отиваме за историята в Инстаграм. Дори Италия не е реално интересна. Ватикана не е място, в което да останем насаме със себе си и да съзерцаваме шедьоври от люлката на цивилизацията. Музеите са подиум, в който да разперим новия си тоалет и новото сако. Вероятно от „МЕГЗ“ фешън.

Зад обективите на телефоните остават същите онези нещастни хора, които стоят на тераса на заведение, точно срещу Айфеловата кула. Те имат всичко – звездите над нощен Париж, чаша младо божоле, камембер, който се топи в устата. Но всъщност нямат нищо. Защото реалният живот вече не съществува. Съществува само онзи, който демонстрираме, че преживяваме.

Най-невероятните ми моменти са били тези, за които никой не знае. Никой не ги е видял. Никой не ги е чул. Понякога ми се въртят като на лента в главата. Мечтая да ги изпитам отново. Но вие не ще разберете за тях. Пожелавам ви и аз да не разбирам за вашите.

Ако не сте съгласни с мен, няма проблем. Пуснете си онази известна песен, в която се пее „животът ми е поп-фолк“ и карайте да върви. Та какви съвети бих могла да ви дам. Нали самата аз съм чадо на поп-фолка. 🙂